През един от най-обичаните месеци от годината, в Школата обръщаме внимание на себегрижата и се обръщаме на вътре! В динамиката на ежедневието, особено в семейната среда, често отдаваме енергията си изцяло в подкрепа на другите – и забравяме, че собственото ни благополучие е в основата на нашето благосъстояние, здраве, ефективност и щастие. Самогрижата не е привилегия, а необходимост. Тя ни позволява да поддържаме баланс, да запазим мотивацията си и да останем устойчиви на предизвикателствата на живота.
В рождения месец на двете основателки на Школа за женско здраве в две поредни статии ги питаме как си почиват и какво правят, за да възстановят силите си и физически и психически. Ето какво разказва Михаела.
Родена съм в август — месецът, в който земята е зряла и пълна с плодове, а въздухът е топъл и изпълнен с обещания за последните лъчи слънце. Това е месецът на зрелостта, на богатството и на онзи особен момент между лятото и есента — когато всичко е готово да се преобрази.
Днес искам да ви говоря за пътищата, които ме водят обратно към себе си — за тишината, която ме приютява, за движението, което събужда тялото ми, и за изразяването, което разкрива душата ми. И най-вече — за силата, която нося в себе си. Защото тази сила е истинският извор, когато светът около мен се разпилява и шумът ме залива. Тя е там — винаги готова да ме върне у дома.
Има ли аромат, място или действие, което се е превърнало в твой личен остров за възстановяване?
Има мигове, когато душата се пръска на хиляди парчета — от умора, от болка, от тихи, незабележими рани. И тогава… тогава се връщам при Нея.
При земята.
Тя ме чака винаги — с аромата на мокра глина след дъжд, с мириса на трева, която диша под първите лъчи. Този аромат влиза в мен като молитва, като обещание, че всичко ще се подреди в ритъма на нейното дишане.
Когато стъпя босонога, усещам пулса ѝ — бавен, древен, по-силен от всички мои страхове. Под пръстите ми има живот, който не бърза. Земята никога не бърза. Тя знае, че има време да роди, да нахрани, да прегърне и да прибере отново в себе си.
Между тревите се крият цветя — диви, женствени, смели. Те ухаят на свобода, на любов, на спомени от детството. Техният аромат е като топъл шепот в ухото ми: „Ти си част от нас. Расти.“
И когато зимата пристигне със своя дълбок студ, тя не идва да отнема, а да очисти. Студът влиза в дробовете ми и изгаря всичко излишно. Кожата ми настръхва, кръвта се втурва като река, и аз усещам — жива съм. Земята под снега спи, но сърцето ѝ бие. И моето с него.
В тези мигове няма роли, няма маски.
Само аз — жена, която се връща у дома.
Дом, който не е покрив, а пръст, корени и въздух.
Дом, който ухае на цветя и чистота след буря.
И знам — докато има земя под краката ми, аз винаги ще мога да се събера отново.
Ако можеше да поставиш табелка „не ме безпокойте“ за един час, какво би направила в този час, за да се презаредиш истински?
Ако можех да поставя тази малка табелка на вратата на света, бих затворила очи… и бих отворила всичко останало.
Понякога бих потънала в тишината — онази, която не е празна, а пълна с шепота на мислите ми, с туптенето на сърцето, с мекото дишане на земята под мен.
Бих лежала неподвижно, докато въздухът ме гали, докато усещам аромата на мокри корени и свежа трева, докато мислите ми се разплитат като коси под пръстите ми.
А друг път бих била буря.
Ще рисувам с ръце, ще пея до дрезгав глас, ще чета думи, които ме разтърсват, ще слушам музика, която кара кръвта да танцува.
Ще докосвам всичко — хартия, дърво, плат, лице. Ще разтърся цветовете, ще се разлея в тях, ще стана и червено, и синьо, и злато наведнъж.
Между тези два свята няма избор — има съвместност.
Понякога презареждането е тишина.
Понякога е гръм.
А понякога… е и двете в един и същ час.
И знам — ако ми подарите тези шейсет минути с табелка „Не ме безпокойте“, аз ще се върна към вас по-жива, по-ярка, по-истинска.
Защото ще съм била при себе си.
Кои са твоите 3 начина да се върнеш към себе си, когато се чувстваш разпиляна от грижите за другите?
Когато грижите за другите ме разпилеят като листа на вятъра, когато денят ми е пълен с чужди нужди, а моите собствени гласове са заглъхнали, аз се връщам към себе си по три пътя.
Първо — тишината.
Тишината е първият ми пристан.
Тя не е просто липса на шум.
Не е празна.
Тя е плътна, топла, гъста като мъгла, в която мога да се увия и да изчезна за малко от света.
Влизам в нея като в дълбоко езеро — първо хладът ме стряска, после усещам как мислите ми се разтварят, как напрежението изтича някъде надолу.
В тишината чувам звуци, които иначе забравям да чуя: бавното пращене на въздуха в дробовете ми, пулса, който отеква в корема, разширяването и свиването на гърдите при всеки дъх.
Земята под мен е жива.
Чувам как корените си говорят, как тревата диша. И колкото повече слушам, толкова по-ясно усещам — тя ме събира, пласт по пласт, докато отново стана цяла.
Второ — движението.
Тялото ми помни дори когато умът ми забравя.
Раздвижвам пръстите, китките, раменете… и постепенно танцът се ражда.
Понякога е плавен като река, друг път — буен като вятър в буря.
Мускулите ми се разтягат, кръвта ми ускорява ритъма, и аз усещам силата, която винаги е била в мен, дори в най-уморените дни.
Никога не ме е напускала, само е чакала да я повикам.
Движението ме връща в настоящия момент. Там няма минало, няма бъдеще — има само този дъх, тази стъпка, тази усмивка, този ритъм. И когато се движа и спортувам, аз се раждам отново — силна, цяла, жива.
Трето — изразяването.
Когато мислите и чувствата се натрупат като прелял съд, те искат изход.
Давам им го.
Това е моментът, в който всичко натрупано вътре — мисли, спомени, тревоги, мечти — започва да търси форма, звук, цвят.
Не мога да го спра и не искам да го спирам.
Понякога вземам четка и цветовете сами говорят. Смесват се, преливат, карат ме да забравя за времето. Платното не е просто повърхност — то е врата, през която оставям на света моите вътрешни сезони.
Понякога е глас. Пея тихо, пея силно, пея фалшиво или кристално чисто — няма значение. Песента е като река, която измива мръсното в мен. Когато гласът ми се издигне и разтрепери въздуха, усещам, че и душата ми вибрира с него.
А друг път е действие — грижа, помощ, подадена ръка. Може да е топла супа за някого, може да е засаждане на цвете, може да е подреждане на нечий свят в момент на хаос. Защото изразяването не винаги е за себе си — понякога е подарък, а подаръкът е начин да кажеш „Аз съм тук“ и да усетиш, че присъствието ти има тежест и топлина.
Изразяването е цялата палитра на това, което съм. Може да е крясък или шепот, вихър или нежно докосване. Може да е писмо, написано със сълзи, или танц в средата на стаята, без публика. Важното е, че то превръща вътрешния ми свят в нещо живо, видимо и осезаемо.
Когато изразявам, вече не нося товара вътре. Оставям го да стане песен, рисунка, жест, цвят, и в този процес се връщам при себе си — по-лека, по-ярка, по-истинска.
И в този кръг — тишина, движение, изразяване — аз се връщам.
Не като сянка от себе си, а като жена, която отново е напълно жива.
Цялата ни сила е там, където животът започва — в дълбоката тъмнина на утробата.
Тя е нашият първи олтар, първият ни извор, първият ни дом.
В нея се срещат мрак и светлина, покой и пулс, тишина и сътворение.
Оттам излиза всичко — кръв, болка, раждане, любов, живот.
Там се пази паметта на хилядите жени преди нас, на майките ни, на майките на майките ни.
Всеки техен вик, всяка тяхна песен, всяка тяхна загуба и победа живее в тази пещера от плът.
Когато сме уморени, когато се разпиляваме в грижи и шум, когато забравим коя сме, трябва да се върнем там. Да поставим ръка под пъпа, да затворим очи и да усетим топлия кръг на нашия център. Там тупти не просто кръв — там тупти историята ни, там тупти бъдещето ни.
От утробата се раждат не само деца, а и идеи, песни, смелост, прошка, нови начала.
Тя е огнището, в което се стопляме, когато светът стане студен.
Тя е кладенецът, от който пием, когато жаждата ни е за смисъл.
Женската сила не е в това да носим всичко, а да си спомним, че източникът е винаги в нас. И че когато се свържем с него — с тъмната, топла, тиха утроба — ставаме несломими.