Колкото повече работя със себе си и с жените около мен, толкова по-ясно разбирам нещо просто, но дълбоко:
Не сме онова, което умът ни шепне за нас.
Не сме страховете си, нито историите, които сами разказваме, за да се предпазим.
Не сме и образите, които другите прожектират върху нас.
Ние сме изборите си.
Действията си.
Стъпките, които предприемаме, дори когато не е удобно, сигурно или лесно.
И тук, точно в тази граница между мисъл и действие, медитацията за мен се превърна в мост.
Аз работя много.
Движа се бързо.
Обичам да създавам,
да надграждам,
да подобрявам.
Но има един момент, в който постоянната активност може да се превърне в шум.
А шумът...
Шумът замъглява.
Шумът не дава достъп до интелигентността под повърхността.
Умът ни е способен да произведе хиляди аргументи, сценарии и съмнения за секунди.
Но вътрешният глас — той е тих.
И за да го чуя, трябва да замълча.
Медитацията не е просто практика за спокойствие. За мен тя е установяване — връщане в тялото, в сърцето, в настоящия момент. Когато се заземя, аз ставам като тихо езеро. Мислите са вълните по повърхността, но в дълбочината има спокойствие, яснота, истина. А истината винаги говори тихо. Научих се да спирам, за да я чуя. В момента, в който затворя очи, дъхът ми се удължава и тялото ми омеква, започва да се случва магията. Медитацията подрежда вътрешните ми мисли, изчиства емоционалния прах, стабилизира нервната ми система. Когато съм заземена, мога да слушам без страх. Мога да усещам кое е „моето“ и кое е просто външен шум.
Мога да отличавам интуиция от тревожност.
Тази разлика е безценна.
Много жени си мислят, че не могат да медитират, защото мислите им не спират. Истината е друга: медитацията не е да спреш мисълта. Тя е да спреш да вярваш на всичко, което мисълта ти казва.
Тя е да наблюдаваш.
Да дишаш.
Да не се закачаш.
Да не скачаш в потоци, които не са твои.
Когато съм там, седнала в тишината, вътрешният ми глас се изправя — не като команда, а като покана. Той казва: „Ето я следващата стъпка.“ И аз знам.
Това състояние ми дава нещо, което умът сам не може да произведе: яснота за цели. Когато поставям цел от шум, тя е напудрена със страх. Когато поставям цел от тишина, тя е подредена с любов. И точно в тази разлика се ражда резултатът. Тялото ми знае кога една цел е моя — усещам го като леко разширение зад гръдната кост. Когато е чужда, усещам стягане. Медитацията ме научи да слушам това.
Много хора вярват, че действието започва отвън — стратегия, план, акъл.
Аз вярвам, че истинското действие започва отвътре. Когато съм заземена, следващата крачка се усеща очевидна, почти неизбежна. Когато не съм, се лутам, пренаписвам планове, губя енергия.
И затова, въпреки интензитета, въпреки темпото, въпреки многото задачи — не пропускам тишината.
Тя ми напомня коя съм.
Помага ми да се върна, когато се разпилея.
Пази ме от живота в съпротивление.
И ме държи в поток.
Защото в крайна сметка — аз не съм просто мислите си.
Мислите са облаци.
Аз съм небето.
Това, което ме определя, са стъпките, които избирам да направя, въпреки съмненията. Изборите, зад които стоя, когато никой не гледа.
Начинът, по който се явявам в собствения си живот ден след ден.
Нека заедно открием магията на медитацията и яснотата породена от вътрешната тишина!
Включи се в предстоящото пътешествие обратно към себе си:
По Потока – Тримесечно пътешествие за личностно развитие на автентичната жена
Медитацията заземява, за да мога да чувам.
И когато чувам — мога да действам.
А когато действам — ставам жената, която гледам вътре в себе си.
И това е свободата.
Мислите ми шепнат. Действията ми говорят.
Михаела Шехова